Можете ли да си представите, че на Земята съществува място, където годишно падат по над 1 200 000 светкавици, а само за един час броят им е близо 300? Почти всяка нощ, понякога в продължение на 10 часа, от хилядолетия насам!

Месността, където се наблюдава този уникален природен феномен е Faros del Catatumbo (Фаровете на Кататумбо)! Светкавиците се виждат от над 400 километра разстояние, от където идва и името на мястото.

Тази статия ще ви отведе във Венецуела и по точно там, където река Кататумбо се влива в езерото Маракаибо и където най-малко през 140 нощи в годината небето бива раздирано от Relámpago del Catatumbo – Мълниите на Кататумбо, които са считани за най-големия генератор на тропосферен озон на планетата.

Езерото Маракаибо, което всъщност е огромен залив, свързан с Карибско море чрез тесен провлак, се намира в северозападна Венецуела и мие бреговете на втория по големина град в латиноамериканската държава след Каракас, който също се казва Маракаибо. Геолозите са на мнение, че някога Маракаибо действително е бил езеро (сладководен басейн, който в последствие става соленоводен заради притока на морска вода), както и че произходът му датира от поне 20 милиона години, което го прави едно от най-древните езера на планетата.

В близост до езерото се намират планинските масиви Cordillera de Mérida и Serranía del Perijá, част от планинската верига на Андите, които достигат до почти 5000 метра надморска височина за единия и 3600 метра за другия масив. Ветровете, духащи над езерото, което се простира на повече от 13 000 квадратни километра площ, срещат хребетите на тези планински масиви и този факт, плюс влажността на въздуха и високите температури, създават предпоставката за изключителния природен феномен, при който се образуват вертикално разположени облаци, които формират електрически арки с височина между 2 и 10 километра. Обикновено първите светкавици прорязват небето над езерото и тресавищата около устието на река Катаумбо един час след здрачаване.

Първият европеец, който открива залива, е Алонсо де Ойеда – един от спътниците на великия мореплавател Америко Веспучи, на когото са кръстени американските континенти. В езерото има няколко по-големи острова като Запара, Тоас, Сан Карлос, Исла де провиденсиа, Лос Пахарос, Марака и др., а броят на жителите от околните населени места, които си изкарват прехраната чрез риболов, е над 20 000. Най-големият източник на приходи за региона обаче е нерафинираният нефт, който се добива в околностите му.

Между 1997 и 2000 година Нелсон Фалкон извършва няколко проучвания в района и пресъздава първия микрофизичен модел на Мълниите на Кататумбо, като идентифицира метана (известен още като блатен газ) в блатистите околности на езерото и залежите от нефт като основни причинители на явлението.

Светкавиците на Кататумбо проблясват в бяло, червено или пурпурно, като различните цветове се определят от различните видове атоми в облаците според това дали въздухът е сух или влажен.

Записани са няколко случая, когато за период от няколко седмици Relámpago del Catatumbo „изгасва“. Най-скорошният е от 2010 година, когато екстремната суша в региона довежда до драстична промяна в атмосферните условия и близо два месеца не се наблюдава нито една подобна буря. Тъй като Венецуела се захранва с електричество изключително от водни електроцентрали, сушата довежда до проблеми с електрозахранването, а местните жители са обезпокоени, че времето на Relámpago del Catatumbo може и да е изтекло, а това, от своя страна, до доведе до пълна промяна в климата, имаща отношение и към озона в тропосферата. Друг такъв случай датира от 1906 година, когато мощно земетресение разлюлява бреговете на Колумбия и Еквадор, причинявайки гигантско цунами.