Eдна от най-големите звезди на италианския волейбол Франческа Пичинини отбелязва своя 40-ти рожден ден, година след друг известен представител на областта Тоскана – Джанлуиджи Буфон, вратарят, който в момента пази за френския шампион Пари Сен Жермен.

вратарят, който в момента пази за френския шампион Пари Сен Жермен.Секссимвол на Италия спира със спорта

„Чувствам се все още като момиченце, което се забавлява в залата за тренировка заедно с 20-годишните. Изживявам всичко това с опита, натрупан през годините“, отбелязва волейболистката.
Интервю на Давиде Романи, „Гадзета дело Спорт“

От 14-годишното момиче, което прави своя дебют в Серия А1 с екипа на Карара през 1993-та година до 40-годишния капитан на амбициозния тим на Новара – промени ли се Франческа Пичинини?

Промених се, и по-добре.. Както физически, така и като манталитет. Франческа от 93-та я няма. Натрупах опит за всичко, което правя, докато на 14 години всичко беше ново за мен и записвах успехи стъпка по стъпка. Но до ден-днешен вътрешно в мен живее момичето, което се забавлява всеки път щом отива в залата за тренировка или за мач.

Какво продължава да ви мотивира все още на 40 години?

Просто забавлението. Имам щастието да се чувствам добре физически и не съм пропуснала нито една тренировка. Здрава съм, а в отбор като Новара, който се бори на всички фронтове, стимулите не липсват.

В кариерата ви, която продължава вече 26 години, има много трофеи. Има ли някой, към който сте по-привързана?
Спечелила съм много успехи, както с националния отбор, така и на клубно ниво. Европейско, световно първенство, Шампионска лига, титли на Италия… всички те са благодарение на много работа и всички са ми много скъпи.

Но ако трябва да изберете някои определени?

Световната титла от 2002-ра година в Берлин, която спечелихме във финал срещу Съединените щати. Беше фантастично. Но също така и титлата, която спечелихме с Новара през 2017-та година, първата в историята на клуба. Без да забравям и Шампионската лига през 2016-та година с екипа на Казалмаджоре, отбор, който в началото на финалната четворка бе определян като най-слабия (това е и шести път, в който Пичинини триумфира в ШЛ, след 5 успеха с екипа на Бергамо, б.р.).

В края на 90-те години се превърнахте в истински пионер, след като пробвахте късмета си в чужбина – в Бразилия с екипа на Парана′. Ако можехте да върнете времето, същия избор ли щяхте да направите?

Да, бих го направила. Но ако се върна назад във времето, може би нямаше да е единствения отбор извън Италия, за който съм играла. През следващите години имах и други предложения, но предпочетох да остана повече време в Бергамо.

Какво ви донесе опита от Бразилия?

Като състезател ми помогна да се подобря в една държава, която тогава доминираше на международно ниво. Националният отбор на Бразилия печелеше всичко и в първенството бяха най-добрите волейболистки и най-качествените треньори. Но този престой ми даде много и от човешка гледна точка – бях само на 20 години, на другия край на света и тогава нямахме на разположение днешните технологии, за да бъдем постоянно в контакт с най-близките ни.

През 90-те години вие правите своя дебют в А1 много млада, така както и друга голяма волейболистка – Мауриция Качатори, която изиграва първия си мач на 16 години. Днес, младите, които се докосват до елита на Италия, са подпомогнати от проекта на италианската федерация, Клуб Италия.

Това е много ценна помощ. Проектът на федерацията помогна и продължава да помага на младите и талантливи състезателки да се докоснат до най-високото ниво и да израстват, защото в противен случай ще имат доста трудности преди да пробият на голямата сцена. И това е една от големите разлики в сравнение с предишните години.

Именно това е и един от основните въпроси, с които ще се занимавате във вашия „втори живот“, свързан с волейбола. През 2017-та година бяхте избрана като представител на състезателите в Управителния съвет на италианската федерация. Как се чувствате в това амплоа?

Искам да присъствам на повече срещи, но заради ангажиментите ми на терена често това е невъзможно. А обикновено събитията, свързани с федерацията са в края на седмицата, когато имаме мачове. Но обещавам, че след време ще присъствам по-често, защото съм убедена, че с моя опит от волейбола мога да помогна за взимането на по-добри управленски решения.

Извън волейбола не ви липсват и друг опит. Започвайки от секси календара през 2004-та година..
Не бе единственият ми извън волейболен ангажимент. Участвала съм във филм („Жени срещу мъже“ на Фаусто Брици от 2011-та година, б.а.) и съм водила тв предаване – „Колорадо Кафе“ (през 2013-та, заедно с Паоло Руфини, б.а.). Трябва да кажа, че се забавлявах много извън волейболния терен.

Виждате ли бъдещето си в този сектор?

Все още мисля за волейбола, но ако ми попадне подобна възможност след време, ще се радвам. Особено в предавания като „Мастършаф“ и „Баландо кон ле стеле“ (музикално реалити, б.р.).

Да играеш на високо ниво 26 години не е лесна работа и не е за всеки. За целта са необходими солидни основи. Има ли треньор, на който дължите нещо повече в кариерата си?

Моят маестро бе Бепе Джанети (треньор, който почина през август 2018-та на 63 години, б.а.). Научи ме изцяло на техниката. Основите в този спорт, които веднъж като научиш, не забравяш никога и го носиш за цял живот. След него всеки един треньор ми даде нещо. От всеки научих по нещо, за да мога да играя заедно с 4 поколения състезателки.

През 2005-та година излезе книгата ви „Мелаграна“. 14 години по-късно вашата автобиография трябва да бъде актуализирана. Поне заради успехите, които прибавихте към колекцията си.

Според мнозина, онази книга трябваше да бъде сборник на успехите в кариерата ми, но ето че успях да печеля още и през следващите повече от 10 години (в тази книга Франческа разказва още за детството при баба си и дядо си в Рикортола, както и за Шампионската лига с Бергамо, която печели през сезон 2004/05, б.а.). Мисля, че все още не е настъпил момента за окончателната версия на автобиографичната ми книга, но в бъдеще защо не? Мога да добавя още много глави към „Мелаграна“. Заради феновете, които и до днес продължават да ме следват и заради всички онези деца, които се интересуват от личните истории от моя живот.

От 1993-та година до днес волейболът претърпя истинска революция, що се отнася до правилата на играта. Харесва ли ви днешния волейбол?

Адаптирах се бързо към промените, и като цяло предпочитам днешния волейбол. По-зрелищен е, всяка точка е точка и няма вече старото печелене на сервис. А и мачовете продължават по-кратко време.

Виждате ли във волейбола своята наследничка?

Мисля, че това може да бъде младата Елена Пиетрини (на 18 години, от Клуб Италия, б.а.). Играем на една и съща позиция, и двете сме от Тоскана (Елена е от Ливорно).

Какъв подарък си пожелавате в края на този сезон?
Достатъчно ще ми бъде да спечеля нещо. И без да омаловажам останалите трофеи, седма Шампионска лига няма да бъде зле.